Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2014 00:47 - Очите на чудовището
Автор: greenwolf Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1015 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.11.2014 21:24


Вратата се тръшна зад гърба му и до него достигнаха приглушените викове и смях на приятелите му. Минаваше полунощ, а той трябваше да става рано за работа. Трудно беше да си студент, е поне на него му бе трудно – трябваше да работи и да поддържа добрия си успех, за да взима стипендия, докато останалите се веселяха.

           Студения вятър погали вратът му и той се зачуди не беше ли по-добре да си повика такси. Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от студа, огледа се в двете посоки но улицата беше пуста. Дори шумотевицата от купона бе утихнала. Потръпна при новия порив на вятъра, загърна се по-добре и пъхна ръце в джобовете си. Закрачи по влажния тротоар леко приведен с големи, сигурни и бързи крачки.

Проблеснаха два фара в далечината и една кола го отмина. Той се спря пред светофара и зачака. Погледът му се плъзна покрай околните сгради потънали в тъмни сенки разпръсвани от жълтеникавата светлина на уличните лампи. Въздъхна. Есента бе красива, дори нощ като тази. Небето бе катранено черно, дърветата протягаха короните си нагоре, а клоните, чиито листа бяха обрулени от вятъра, стърчаха като кости от прогнила плът. Сведе глава надолу и подухна в яката си внасяйки малко топъл въздух и отпускайки се.

Зелената светлина премигна, той се огледа и пресече. Постепенно се унесе в мисли за това как описва среднощната картина, а после предава разказа на ментора си, той е доволен и дори му казва, че ще го публикува. Сепна се когато фарове пронизаха мрака пред него и го обградиха в светъл кръг. За миг се почувства като животно уловено от светлините на кола докато пресича магистралата. Колата отмина бързо, както и мечтите му. Огледа се и видя, че по улиците, сградите и дърветата се е спуснала мъгла. Започна да опипва с очи новата гледка, да се опитва да я превърне в думи. Възхищаваше се на начина по който мъглата обвиваше предметите, замъгляваше ги, скриваше реалните им очертания.

Най-накрая се спря пред една улична лампа направена като фенер. Светлината сякаш се процеждаше през нея, разцепваше мъглата и вибрираше. Потръпна от гледката. Все едно бе в Лондон, Париж, Виена някъде по средата на деветнайсти век – обгърнат от мъгла, самотни улици, красиво изкован фенер светещ като фар в нощта привличащ пеперудите към тяхната смърт. Когато през умът му мина последната дума, той свъси вежди недоволно. Доста нетипични мисли за него, махна наум с ръка и преписа заслугата за това на времето.

Продължи нататък и най-сетне разбра до къде бе стигнал – градското гробище. Мъглата бе скрила от него дългата алея с дървета която се простираше пред него. Обърна се и погледна фенера, беше от страната на гробищата. Жалко, а му се щеше да седне някоя лятна нощ под него и да сътвори някой чудесен разказ. Вдиша през носа и издиша бавно през устата, пооправи отново палтото си и тръгна по алеята.

Мъглата бе погълнала почти всички от пътя и той успяваше да различи само дърветата от едната си страна, а от другата оградата на гробището през която се подаваха върховете на паметни плочи, кръстове и статуи. Той не им обръщаше особено внимание, беше минавал толкова често от тук, че вече не предизвикваха интерес или уплах у него. Беше свикнал с тях, дори веднъж се бе опитал да измисли нещо свързано с тях, но менторът му прекрати всякакви бъдещи наченки свързани с това с един рязък отказ. Повъртя глава опитвайки се да намери нещо интересно за описване или убиване на времето докато се прибира, но мъглата бе покрила всичко.

Забърза отново крачка, погледна надолу към краката си, почернялата от скорошния дъжд земя, гниещите кафеникави и жълти листа, остарелите си обувки. Когато вдигна поглед отново нагоре, видя пред себе си очертанията на човек. Явно някой вървеше срещу него. Загледа се във фигурата обгърната в мъгла и зачака да се приближи. Но нищо, непознатия бе на същото разстояние от него както и когато го видя. Тогава би трябвало и той да върви същата посока като него. Повървя известно време, но непознатия все така бе пред него и не се отклоняваше от пътя си. Стана му любопитно, започна да прави по-големи крачки, искаше да го настигне, но сякаш непознатия пред него също ускоряваше ход и дистанцията си оставаше същата по между им. 

След няколко минути му омръзна и забави ход. Непознатия сякаш започна да се приближава към него. Чертите на гърба му бавно разкриха нисък младеж в широко палто. Ускори крачка, за да настигне най сетне непознатия и да го поогледа, току виж да има спътник докато се прибере, но разстоянието между тях отново се увеличи. Забави ход и отново започна да се приближава. Колко странно помисли си той, да не би да сънува или да има нещо сбъркано тук. Огледа се отново наоколо, но имаше само мъгла и гробища. Странно, би трябвало за това време и разстояние отдавна да ги е подминал. Спря се учуден, периферното му зрение показа как непознатия приближава. Но това бе толкова странно, все пак той бе спрял на едно място, а имаше чувството, че се движи, направо тича към непознатия. Каква беше тази каша? Поне щеше да го попита, дали и при него е така. Протегна ръка, но какво за бога! Това не бе ръка а гротескна лапа – големи и закривени, пожълтели нокти пълни с боклуци, мазна и сплъстена козина покриваше странно сгърчените пръсти, през горната страна на лапата минаваше зловеща отворена рана в краищата на която пълзяха личинки. Дъхът му секна, посегна към рамото на непознатия, той трябваше да има отговор, и замръзна.

Отсреща го гледаше пребледняло лице с оцъклени очи, разкривени в погнуса черти и отворена за вик уста. Оредяващата коса бе нескопосано прикрита с прекономерно голям бретон, а палтото бе прекалено голямо за кльощавото телосложение. Сега вече наистина извика, това беше той, непознатият който през цялото време бе преследвал бе той самият. Ушите му запищяха, а гърлото го заболя от викане. Погледът му се разфокусира за миг, а когато отново доби фокус той видя ужасното същество надвесило се над него. Проследи лапата която го е стиснала и я разпозна, бе се наблюдавал от очите на съществото. Опита се да изкрещи отново, но то замахна с лапата и ноктите разкъсаха шията му давейки го в собствената му кръв. Полетя безсилно назад, тупна тежко на земята, а главата му се килна настрани оставяйки го да вижда само гниещите листа по алеята и кръвта му която се стичаше все по бързо и бързо. Притъмня му, затвори очи радвайки се поне на смъртта си, но и там не намери покой, видя тялото си проснато на земята, а в следващия момент как звяра се нахвърля над него и започва да го разкъсва…




Тагове:   есен,   мъгла,   смърт,   нощ,   чудовище,   страх,   кръв,   гробища,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: greenwolf
Категория: Лични дневници
Прочетен: 27841
Постинги: 21
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031