Тълпата бе пощуряла, а някакъв фанатизиран глупак бе застанал по средата ѝ и я приканваше към действие. Пискливият му глас се опитваше да надвика всеобщата глъч цитирайки откази от библията, за да насъска тълпата. Хвърли му презрителен поглед и продължи. Пред него на края на хълма по-скоро кацнала отколкото взидана в земята се извисяваше триетажна къща . Приближавайки се към нея, видя че боята ѝ е олющена и по стените е пропълзял бръшлян, чак до втория етаж. Това я правеше още по старинна и мистична.  От покрива надвиснали го наблюдаваха оронените от вятъра и дъжда гротескни глави на водоливниците. Къщата изглеждаше необитаема, дори огромните френски прозорци с прелестните стъклописи изглеждаха като зейнали очни кухини във фасадата на сградата. Приближи се и обхвана металното чукало на вратата, което проскърца пронизително когато го повдигна. Беше във формата на вълча глава, но чертите почти се бяха изличили с времето. Потропа силно по вратата и ехото се разнесе из празната къща. Зачака и след миг дочу бавни стъпки. Отвори му висок и набит човек, на средна възраст в протрит костюм, по който личаха множество кръпки и поправки. Непознатият го изгледа от глава до пети и го попита какво желае. Когато се представи, непознатият, явно беше някой слуга или самият иконом, свъси вежди неодобрително и се отмести едвам настрани. Вратата се открехна още малко и му се наложи да се приплъзне в голямото предверие. Всичко бе потънало в прах, сякаш недокосвано от години. Запристъпя от крак на крак оглеждайки мебелировката – беше оскъдна, но подбрана с вкус – подът бе застлан с мек червен килим, изчистен от шарки. До прозорецът се мъдреше маса с два фотьойла, А малко по-далеч от тях се намираше диван с малка масичка, отрупана с книги, също покрити с дебел слой прах. До стълбите имаше огромен часовник с махало, който тъкмо отброяваше дванайсет часа, с приятен звън. Икономът се прокашля зад гърбът му и го помоли да го последва. Изкачиха се по стълбите и продължиха по широк коридор, обзаведен явно от същия човек обзавел антрето. Икономът направи завой и той го последва. Пред него се изправиха две красиво резбовани врати, сякаш току що поставени. Не му остана време да се наслади на орнаментите ѝ, защото икономът я отвори рязко и го въведе в стаята.

 В сравнение с интериора на останалата част от къщата, тази стая бе претъпкана с всякакви луксозни предмети, разположени безразборно из нея. В огромно кресло, край мраморната камина в която припламваше огън, бе застанал прегърбен нисък и съсухрен човечец. Щом видя новодошлият, се надигна изключително бързо за годините си и по лицето му пробягна усмивка:

- Ааа, най-сетне някой който да разбере проблемите ми и да ми помогне. Моля ви, седнете, постоплете се. А може би искате нещо ? Густаф ….! – избъбри бързо той.

- Да може би един горещ чай и да ми разкажете всичко от начало.

- Густав…. Ах, прекрасно. Наистина действията ви оправдават репутацията. Дано да ми помогнете в този труден момент. Бедната девойка, горката. Първо се случи онази ужасна трагедия с родителите ѝ. – той се  спря и завъртя очи, а после се затюхка. – Баща ѝ бе учен и се занимаваше с експерименти, а майка ѝ, прелестна жена, толкова красива и мила. След като съпругът ѝ загина в онзи ужасен инцидент, предупредих го да остави науката и да гледа финансите си, но той отказа…. – пое си отново дъх. – горката не издържа и се самоуби. Скочи от една скала и така и не открихме тялото ѝ, бог да се смили над душата ѝ. А сега и това с дъщеря им, след смъртта им започна да се държи странно, да не се вижда с хората и да стои заключена в стаята си. Започнаха да се случват странни неща. Както си седи край масата или в някоя кушетка и гледа пода изведнъж там запламтява огън. Хората започнаха да си шушукат, че е сключила сделка с дявола, за душите на родителите си, че е вещица. За нейна безопасност ограничих броя на посетителите в къщата, както и нейните посещения в градът. Вижте до какво се стигна когато избяга преди няколко нощи, църквата и няколко къщи се подпалиха. Хората преписаха това на нея и дяволските ѝ сили, но колкото и да вярвам в невинността на племенницата си и аз започвам да се съмнявам. За това ви и повиках тук… Моля ви, отчаяно се нуждая от помощ.

- Добре, покажете ми стаята ѝ.

- Но няма ли да си изпиете чая, ще изстине – каза недоумяващо старецът.

- Предпочитам горещите следи – отвърна детектива с ледена усмивка.

Стаята на момичето бе разхвърляна. Дрехите бяха извадени от шкафовете, и нахвърляни в единия ъгъл, дюшекът бе преметнат странично на леглото, а по подът се въргаляха разтворени книги. Странно движение привлече погледът му и той се наведе към една от купчините с дрехи. Опита се да вдигне една рокля, когато от купчината изскочи черен котарак и почти не го одраска. Икономът зад него започна да се кръсти и да шепти молитва. Котаракът скочи на дюшека, погледна ги с присвитите си жълти очи и щом, реши че не са заплаха започна да ближе лапата си. На вратът му висеше кръгло медальонче с дупка по средата.

- Това е нейната котка, проклета твар. Само тя можеше да я гали, а всички останали получаваха одрасквания и ухапвания – изсумтя старецът.

Детективът се обърна към старецът отново с онази своя ледена усмивка, прокашля се и започна да говори.

- Случаят бе отчайващо лесен. Дори булевардните писатели съчиняват по добри истории от вас двамата. Момичето, не е избягало, а е отвлечено и затворено от вас. Пожарите са също ваше дело, не е ли така !? Икономът ви е съучастник, разбрах го още в началото, но когато ми разказахте за котката, ами вижте драскотините по ръката му. Бил е в стаята и е тършувал за нещо. А вие, пропуснахте да кажете, че сте единствения жив роднина на момичето и неин наставник, до навършване на пълнолетието ѝ. Какво по-добро оправдание за вас тя да полудее и да изчезна или по-добре, да бъде линчувана от тълпата. Така излизате с чисти ръце от цялата история и с цялото ѝ богатство, което впрочем, тя би трябвало да наследи след няколко дни, когато навършва пълнолетие.

Погледна старецът който сега го гледаше със зейнала уста и изцъклени очи. Тъкмо щеше да му хвърли още една от ледените си усмивки, когато разбра най-голямата си грешка. Икономът бе минал в гръб и го бе ударил в тилът. Пред погледа му притъмня и усети как краката му поддават и лети към пода. После бе само тъмнина.

Тя стоеше на скалите, наслаждавайки се на приятния морски бриз и топлите слънчеви лъчи, които галеха бялата ѝ кожа. Вятърът си играеше с косите ѝ и ги оплиташе или замяташе настрани, но тя не се интересуваше от това. Наслаждаваше се на чистият въздух, безкрайното синьо небе, грохотът на вълните разбиващи се в брегът под краката ѝ и приятните милувки на слънцето. Тревата гъделичкаше бедрата ѝ и я караше да се усмихва неволно. Отпусна се щастлива назад и притвори очи оставяйки мислите ѝ да отлетят на далеч. Отвори очи и почти не изпищя от изненада. Зад нея на няколко крачки стоеше строен младеж, който я гледаше спокойно, а устните му бяха извити в странна усмивка. Изправи се рязко и се опита да прикрие голите си крака, с набраната си пола. Той остана да стои все там, усмихнат. Тя го огледа внимателно, този път изправена като него. Дълбоки и проницателни, всепоглъщащи очи. Дълга коса, която сега бе разрошена също като нейната от вятъра. Дрехите му бяха сякаш направени специално за него, но сега бяха смачкани, на места зацапани и скъсани. Странна картинка, помисли си тя. Тръгна бавно към него, но той не помръдна от мястото си. Когато се приближи почти на педя до него, се наложи да вирне брадичка, за да го погледне в очите. Той все така не бе помръднал, само очите му я следяха. Привличаха я някак неустоимо, но всичко в нея крещеше да бяга. Тогава той обхвана кръста ѝ с една си ръка и я привлече по-близо до себе си. Наведе се бавно и устните му докоснаха нейните, карайки я да изтръпне за миг. Усети как лицето ѝ пламва, а в корема ѝ сякаш запърха рояк пеперуди. Устните му бяха нежни, но настоятелни и скоро тя разтвори леко своите позволявайки на езикът му да влезе. Когато езикът му докосна нейния, тя го дръпна уплашено, след което докосна плахо неговият и усети вкусът му. Започна да ѝ става необичайно топло, а центърът на това отново бе коремът ѝ. Езиците им се преплетоха, затанцуваха и заопознаваха. Усети как всякакви мисли, напускат главата ѝ. Най-накрая той откъсна устни от нейните и я остави отмаляла, дишаща на пресекулки да се отпусне в прегръдката му. Мислите ѝ бавно се завръщаха и сега най-ярко изпъкваше тази да бяга. Тя се завъртя в прегръдката му, повдигна крак и стовари пета с все сила върху неговия крак. Той изруга, залитна назад, но не я пусна. Двамата се затъркаляха по зелената трева. Накрая той успя да я възседне, но не бе достатъчно бърз, за да възпре един от юмруците ѝ който го улучи в окото. Най-накрая наложил контрол върху нея и сигурен, че няма да получи друг изненадващ удар, той заговори.

Тя се сепна от гласът му, приятен и сдържан, някак си по-плътен. Укроти се и се заслуша.

- Спокойно знам коя си и не съм дошъл тук нито да ти навредя, нито за парите ти. Разбрах долнопробната игра на чичо ти и икономът му. Знам и че не си вещица, баща ти е бил химик, а ти си разкрила шифърът на дневниците му. Опитала си да сплашиш чичо си и икономът му, но така само си им осигурила още едно оправдание да те премахнат. Предполагах, че са те заключили в мазето зад големия часовник, до стълбите. Той не се вписваше в цялата обстановка, а и никой в салона, не би могъл да види часът, така както бе разположен. Но щом, ме бяха наели да те намеря, значи си избягала. Наложи се да се оставя да ме тикнат на същото място като теб, за да открия откъде си избягала. Колкото и умело да си се прикрила от чичо си, все пак намерих тайната врата в стената, все пак прахът е страхотно средство за откриване на следи. Останалото бе малко по-трудно за свързване, докато реша накъде си поела. Сетих се за майка ти, но реших, че нито ти нито тя сте такива. Предполагам , че чичо ти е направил всичко да изглежда като самоубийство. Но ти, ти си била друга. Не са успели да те пречупят, а си им трябвала и за да намерят истинското наследство. Надявали са се, да го откриеш в дневниците на баща си. Но ти така и не разбра нали, то е било пред теб.

 Наведе се над нея и се опита да я целуне. Тя не се възпротиви, дори го посрещна радостно. Мозъкът ѝ все още работеше над чутото, а в нея се надигаха странни нови чувства. Надежда, че някой я разбира и най-сетне ще я измъкне от този порочен кръг, щастие от това, че най-сетне е намерила приятел, на който да се довери, на чието рамо да изплаче мъката си и най-вече тези странни пеперуди които я изпълваха. По страните ѝ покапаха сълзи и тя се опита да ги изтрие, но той я спря, наведе се и ги изпи с устни. Повдигна я на ръце и я намести в скута си. Прегърна я нежно, грижовно и започна да ѝ шепне утешителни думи. Тя зарови глава в гърдите му и заплака отново оставяйки на воля, да се излее цялата ѝ мъка. Когато разбра, че няма за какво да плаче вече нито с какво, вдигна навлажнен поглед към него.  Той отново я гледаше с тези толкова проницателни негови очи. Сега усмивката му, не ѝ се струваше страшна, а някак приятелска и красива. Протегна ръка и погали бузата му. В този момент една черна сянка се стрелна през тревата и скочи в скута ѝ. Беше котката ѝ. Измяука и се отърка в нея. Сълзите отново напълниха очите ѝ и тя се разсмя. Погали немирникът по главата и нежно дръпна едното му ухо. Котаракът замърка и легна в скута ѝ.

- Отговорът е точно тук, пред нас – прошепна ѝ той в ухото, все още прегърнал я. – Баща ти не бил глупак и го скрил на най-сигурното място. – и той посочи котаракът. – Всичко беше прекалено лесно, стига да знаеш какво търсиш. Медальонът на каишката му не е обикновен, а химически знак. Досещаш ли се кой ? – на лицето му грейна победоносна усмивка,  която сякаш го подмлади.

Тя се вгледа внимателно и след миг извика изненадано – Or или злато, това е символът за злато.

- Да, баща ти е скрил златото на най-очевидното място…